Край на приказка

В памет на Тери Пратчет

„Значи го няма? И го няма никъде?
А никъдето колко е голямо?”
Един коварен, неповярван край на приказка
промъква се към ланкърския замък.

Maграт пропада, губи си опората,
коса и плащ усеща недалеко.
В котлето вижда шарлатански корени
като в ума на здравомислещ лекар.

А Гита Ог изгаря пая с кестени
и бяга при удобната склероза.
Есме пък търси оцелялата посестрима,
която още вярва в аква-захароза.

Точно тогава нещо фъсва в тъмното –
сякаш метла във полет се издига,
сякаш излиза вятър пред разсъмване
или пък някой някъде прелиства книга?

И ето че Маграт размахва меча си,
изчезва плащът и отстъпва краят.
А той ли? Вече пренаписва вечното
и с баба Вихронрав си пие чая…

14.03.2015

krainaprikazka

Advertisements

Къща без пролука

Докато ябълки незримо се пекат
във дом от дух канелен обитаван,
над печката се свежда този свят,
подушва аромата и се сгрява.

Сега светът е толкова голям,
че в кукленската къща си живее,
която цял живот опитвам да създам,
за да приспивам страховете в нея.

И да поднасям неизвестното в сервиз,
във който всеки чай е меден и невидим.
Да бъде всяка преходност каприз
под покрива с пастелни керемиди.

Добавям към пастела аромат
и вече имам къща без пролука,
в която ябълки незримо се пекат,
а зимата отвън напразно чука…

13.02.2105

https://i0.wp.com/oblacite.free.bg/KyshtaBezProlukaApplePieHarvestJanetKruskamp.jpg

Таборът отива към небето

Ексцентричен януарски ден
със широкопола синя шапка
и костюм със разтопен десен –
свят, разлян във вадички и капки.

А когато всичко се топи,
пука се опасно слоят снежен,
който всяка зима ме крепи
да не рухна в летните копнежи.

В миг разпасан, подир леден плен,
пак се пазаря и шир си прося.
Циганката се разсънва в мен
и понечва вън да хукне боса.

Всъщност вече е такава шир,
сплетена от две зелени туфи,
че дори и в заледен баир
виждам летен път и търся куфар.

Взема ли си римния харпун
и атлас за топлите планети,
литва моят вътрешен катун,
и отива право на небето.

17.01.2015

https://i2.wp.com/oblacite.free.bg/TaboratVanGoghEncampmentOfGypsies.jpg

Пощальонът

Такива дни са картички от юли,
донесени от пощальона зимен
с послание, че пясъчните кули
си търсят завет в новите ми рими.

И пише още юли, че ме чака.
Че се облича топло и се храни
със вярата ми в краткостта на мрака,
със сънищата ми от морска пяна.

Изпраща в плика също синя дрипа
за спомен от дълбоката му дреха.
Оттенъкът на думите му – липов -,
до вечерта ще избледнее в ехо.

А после грип, юргани и гаргари,
сдобряване с настръхналите клони.
Но както бъбря мило с януари,
гадая стъпките на пощальона…

24.12.2014

https://i2.wp.com/oblacite.free.bg/PoshtalionytLanjeeCheeGrandmaMoses.jpg

Призоваване на коледния дух

От днес ще призовавам Коледния дух,
изгубен в слепите сокаци на ума ми,
откакто стреснах нежния му слух
с брътвежа на заучените драми.

Грижливо ще оцеждам радостта
преди годините съвсем да ме размият.
За месец наобратно ще раста
към времената на големите магии.

Ще си припомня онзи таен код –
ключът към светли стаи сред мъглата.
Канелата ще е със свой живот,
наместо лов на вехти аромати.

Ще знам, че пурпурът е най-дълбок,
ако от кал и облак го извличаш.
Дори и в най-залутан градски смог,
ако се взра, елени ще притичат.

Сега е нужен само благ език,
защото някъде, прозрачен и разсеян,
на мене чака белобрад старик
и слуша мислите ми, за да оживее…

07.12..2014

 

Приказка

Тя бе като прокудена принцеса,
която между капки дъжд се губи.
Мъглата върху нея се надвеси
и ѝ скрои дълбока, глуха шуба.

След нея – златни дрипи и бижута..
В дъха ѝ – дим от изгоряло лято.
Ята от врани ѝ гнездяха в скута,
по здрач ѝ бяха покрив над главата.

Изпаднаха накрая два бемола
от хрупкавата ѝ, протяжна песен.
Наметна само шубата на голо
и полъхът попътен я отнесе…

10.11.2014

Хелоуинско

Да се събудя от необитаемото пладне,
от вкамененото небе навън
и да попадна – приказна и гладна –
сред топлия оранж на нечий сън.

Да приютя настиналия вятър,
да прилаская вранения щурм
и говорът от ехо на ятата
да идва у дома си в моя ум.

А вещицата в мене да е сладка,
изяла своя дом от шоколад.
Да бъда само вещица – препратка
към плахата магия на Маграт.

Да чувам както в кухнята си шетам,
че здрачът оживява и зове.
Метлата да потръпва зад пердето
и да подслушва всички ветрове.

Дори да нямам тикви във килера,
да е оранж след моята метла.
А сутринта небивали фенери
да тлеят в ноемврийската мъгла….